Мечта роди ромски театър в Монтана

 

Млад театрал режисира първата си постановка
 
 
Една позабравена идея живее своя втори живот. Сигурно е изминало почти десетилетие, когато в Монтана шепа ромски ентусиасти, водени от младия поет Тосен Рамар, за първи път в Северозападна, а може би и в цяла България създава ромски театър. Младежите поканват театрала Николай Бояджиев и с него поставят пиесата „Птицата на циганското щастие”. Изпълнител на главната роля е тогавашния ученик Хари Белов.

В края на миналото лято той решава да вдъхне нов живот и възстанови ромския театър, създавайки студио Суно”. На 16 януари 2015 година на сцената на най-стария български театър „Кръстьо Пишурка” в Лом то за първи път представя своята нова постановка „Вражалец” от бащата на родната ни комедия Ст.Л. Костов.

- Хари, как стана така, че се захвана да възродиш в Монтана ромския театър?
- Аз съм възпитаник на Николай Бояджиев. Той е този, който ме запали по театъра и виновник преди години да тръгна по пътя към театралната сцена от подобен проект. Днес двамата си партнираме в осъществяването на различни проекти. В мене още е пресен споменът от постановката на “Птицата на циганското щастие”, режисирана от Николай Бояджиев. Сега той е постановчик и сценограф на “Вражалец”.
 
- Как подбра актьорите?
- По същия начин, по който се подбират в големите театри и за филмовите продукции – с кастинг. Но… за пиесата се явиха изключително много кандидати - повече от 100 деца, живеещи в двете ромски махали в Монтана. Ала само 9 са персонажите за ролите в пиесата. Труден беше изборът, но стана. И да си призная със насърчен, защото малките актьори с интерес подхождат към проекта и работят усърдно. Те вложиха неимоверни сили и преодоляха солидни трудности свързани с драматургичния материал по време на постановъчния процес.

- „Вражалец” е пиеса трудна за опитни артисти, камо ли за юношите с неукрепнал афинитет към театъра.
- Напълно сте прав, защото пиесата, която представяме, не е детска. Избрах я защото е една от многото чудесни български комедии, които засягат теми, актуални и днес. Написана е преди повече от 80 години, а звучи сякаш е с днешна дата. Тя не е включена в учебния план в училище и идеята беше освен да правим изкуство, проектът да има и образователна цел. Освен това Николай Бояджиев не промени оригинала на Стефан Л. Костов. Запазихме и архаичния език, за да звучи автентично.

- Ти завършваш драматургия, а запознат ли си с историята на „Вражалец”?
- Разбира се. Дълго се готвих за тази пиеса, която е класическа за родната ни драматургия творба. Много преди нас тя е представяна в театър “Българска армия”, драматичния театър “Сълза и смях”, в Народния театър “Иван Вазов” в София. На сцената на драматичния театър „Драгомир Асенов” в Монтана “Вражалец” е поставяна два пъти. Първият път през 1971 г., а вторият преди 20 години, когато главната роля – Манчо -изпълни не кой да е, неостаряващият Никола Анастасов.

- Гледайки пиесата и разсъждавайки за онова, което е скрито зад нея виждам и педагогическа работа с юношите и девойките, дръзнали да се занимават с театър. Трудна ли ти е задачата да си учител на младите в студиото?
- Ами, честно казано – не ми е лесно. Но когато човек е поел една кауза, готов е на всичко. Аз съм 30-годишен и съм актьор в Общинския кукления театър „Патилан” в Монтана. Успешно се справям както с обучението на начинаещите актьори, така и с поставянето на пиесата. Дори черпи енергия от ентусиазма на децата. Дажи ги приемам като големи хора и работя с тях така, както се работи и в професионалния театър. Помага ми и сериозното отношение, което влагат в изпълнението на задачите, които им възлагам. Единствената разлика, която мисля, че съществува е, че е нужно малко повече време и търпение, за да се случат нещата. Но все пак да не забравяме, че преди всичко са ученици и аз не искам да преча на учебния им процес.

- „Вражалец” е вече реален факт, а оттук нататък?
- Още сме в еуфорията от премиерата. Желанието моето и на децата от студиото е да получим обществен отзвук и зрителска подкрепа. Това ще е награда за труда, който съвместно са положили. Силно се надявам, след края на проекта дейността ни да продължи. Като начало е важно да се намерят средства за разпространението на тази пиеса. Последното нещо, което искам, е ентусиазмът и трудът на децата да отидат на вятъра. Дано мечтата ни се сбъдне.
 
Интервю на
Юлий ЙОРДАНОВ

Съдържанието на този сайт може да се ползва при условията на Creative Commons Attribution-Noncommercial-No Derivative License
©2010 Институт "Отворено общество" - София